Андреа направи подарък на българите по случай 24 Май /ВИДЕО/
България, е споделял, че българската фолклорна музика му била любима – музиката декорира времето и живота и им дава смисъл. Тя може да вдъхне живец и на най-скучните неща, и както казва писателят Алесандро д’Авения, е от рода на тези неща, които може да подхранват ума, да ни учат емоционално-интелигентно, защото е радост и удоволствие.”
“Родопите — това грамадно кръстосване и сплитане безчислени планински вериги, покрити с борови гори или с тлъсти паши, което захваща от долината на Марица и простира и последните си вълнения дори до Бяло море, са много слабо познати на науката, в по-голямата си част. Едно, тяхната отстраненост и мъчнопроходимост, друго — мохамеданското там население, остало в първобитно състояние, недоверчиво и фанатично, правели са пътуването из тях пълно с трудности и премеждия, които са отклонявали от там туристи и посетители. Аз разбирам — европейци. Колкото за нас, българите, тия зелени планини, които препасват от юг България, са били през цели векове за нас една terra incognita в същото ни отечество и пълно със страховита и враждебна тайнственост. Само неколцина търговци от индустриалните градове на Тракия в турско време, поради интересите си на македонските панаири, са се престрашавали да минуват страшния „Доспатски балкан“, през пътя, насеян с опасности и с възпоменания за кървави грабежи и убийства…
Сан-Стефанският договор, заедно с другите добрини, даде ни и Родопите и отвори тяхната вътрешност на нашето жедно любопитство; той ги внедри почти цели в границата на Великата България, но само за един ден; берлинският договор през 1878 г., а по-после — турско-българският — от 1885 год. измениха значително южната ни граница, която сега пъпли повече по северните височини на Родопите; тя прави силни зигзаги по водоразделните гребени и из доловете и с един дълбок остър клин достига над Кричим дори до билото на северния родопски гребен, и наднича над Пловдив.
Тая игра на нашата южна граница в Родопите, по една историческа орисия, повтаря съдбата й през средните векове, при старото българско царство: тя и тогава никога не е била трайна и е правила големи или малки колебания по родопските гребени, според променливото щастие на оръжието ни във вечната ни борба с Византия.
Днес, както ясно става на картата, в нашата граница спада само една трета част от Родопите; останалата и то най-плодородната част от тая планинска система, принадлежи на Турция, но тая малка част, оставена нам като милостиня от дипломацията, е най-величествената и поетическата: тя се възнаграждава с обладанието на една красота — Чепинската долина, и на една гордост — Мусала — подир Олимп и Шар най-високия колос в целия Балкански полуостров.
Аз тръгнах за първата — Чепино.” (В недрата на Родопите, Иван Вазов)